ХИМИЯ

…"Теб това не те засяга, знам, но аз редовно им слушам глупостите. Чистата екология това, чистата екология онова, природна чистота тук, природна чистота там… Химията колко хора изтровила тук, колко болести причинила там; химията колко замърсила света… Химическите торове били вредни. Инсектициди, пестициди, хербициди - плодове на най-гадните престъпни човешки падения. Химическите компаний били пъклени изчадия… Монсанто - те съвсем, с генетично инжинерените посеви, неподатливи на специфични химикали…

И какво да ти кажа? Щом ги чуя екологичните изгъзици, и си спомням за баба ми. Израснала на малко стопанство, в Пенсилвания. Малко семейно селско стопанство, американската идилия, затрита от греховете на окрупнените стопански корпораций, тровещи земята с химия… Идилията да си хронично недохранен. И бос. Чифт обувки на дете на година. И комплект дрехи, един, на година. Всекидневни роклички и гащички от зебло на чували. Кенеф зад къщата, зареден със стария каталог на Сиърс. Представяш ли си колко храна е влизала в устите им, щом от другия край… Разбираш ме. До като дойде новият каталог на Сиърс - старият още недоупотребен.

Баба ми имала братче; били четири момичета, баба ми най-голямата. И се пръкнало братчето им. Болнаво дете било. Или дете без имунитет към беднотия. Разболяло се, някаква кашлица. Пролет било. Точно пролетното боледуване, от хронично недохранване. Нямало пари да го водят на лекар - но лятото идвало, с топло време, пък и реколтата щом изкарат - щяло да има пари за лекар. И децата, момичетата, с баба ми от пред, взели много присърце това обещание към болното им братче. Виждал си детска душа как може да пламне в идеалистичен порив.

Пролетта момичетата помагали на нивата като обсебени. Царевица. Покълнала царевицата, хубава и сочна - и децата едва ли не спяли край нея, да се грижат за нея и да я вардят, за пари да заведат братчето на лекар. От царевицата нищо не излязло. Заболяла, пожълтяла, и изсъхнала. Даже кравата не я искала. Родителите на баба ми и момичетата, вече в отчаяние, се втурнали пак да копаят. За боб. Ако не узрее, зелен да го берат. И бобът покълнал. Хубав, едър. Цъфнал. Вързал. И го полазили гъсеници. Всички се втурнали да ги мачкат. С ръце. Баба ми и нейните сестри - и те мачкат. От сутрин до вечер мачкат гъсеници! Момичетата решили, че и нощем ще работят. Нямало пари за лампи. Но имало луна. И ако използваш лъснатото дъно на тиган или тенджера за отражател - и на лунна светлина можеш да мачкаш гъсеници. Баба ми заспала няколко пъти в боба, стиснала тиган. И? Нищо. И от боба нищо не излязло.

Есента братчето умряло. Без да види лекар. И баба ми цял живот я гризеше убеждението, че ако е била малко по-усърдна в мачкането на гъсениците, малко повече да се била напънала, малко повече да била подбутала сестрите й да мачкат гъсениците - може би е щяло да има пари за лекар за братчето… Когато баба ми умираше, халюцинираше как трепе гъсеници!

В моето семейство, искам да кажа, имаше пряки, болезнени спомени от екологично чистия природен живот. И моите родители зареждаха нашето стопанство с всички видове химикали. Щом видят нещо на селскостопанския панаир - веднага беше купено! Моите родители - те нямаше да допуснат да умират с агонията от безсилие срещу природата. Химията значеше напредък. Химията значеше храна. Химията значеше живот, човешки живот.

Помня селските панаири. Аз винаги се завирах при машинарията и химикалите. Миризмата на химия! Как дълбоко вдишвах аромата на горива, на машинни масла, на тракторни гуми, на варелите селскостопански разтвори! Миришеше на чистота. Миришеше на бъдеще. На празно парче земя, разорат го, подравнят го, валцоват го, и го полеят със старо моторно масло, земята да се степа и да няма прахоляк. И да не прорастват бурени. Така използвахме старото масло от двигателите, какво мислиш че го правехме? А старите гуми ги горехме в греялките, да пазим овошките от слана. Като отивахме на училище, ние децата дишахме пушека от гумите, и пълнехме гърдите си със спокойствието че ще има реколта, и храна, и нашите родители няма да се вайкат за пари поне още една година. Та къде бях? Да, и още щом стъпя на полятата с моторно масло панаирна площ, и киселата миризма ме поеме, и навляза всред наредените трактори и комбайни и всякакви прицепи - влизах в света на щастието.

Това време не беше далече. Малко класика го прокарват, 1960-те, но до като хипитата се влачеха по фестивали и наркотични сълюбвания, ние селската младеж си бачкахме по стопанствата. Разбиването на трудовата етика тук закъсня с едно поколение. Каквото направиха родителите на хипитата, да хрантутят едно поколение към мързел, прощавай, обществена чуствителност, защото кой мислиш че хранеше съдраните им задници и плащаше за колите и бензина и джобните разноски за наркотици, до сълюбванията и оргийте по кой ли не щат на картата - това направи моето поколение към нашите деца. Поколението на нашите деца е изчезналото поколение американчета, изчезнало от стопанствата на родителите си. Някой трябваше да работи – и ето го потопът от нелегалните мексиканци, до като хрантутниците се разкарваха на тук – на там по улиците в Модесто, цели нощи… Жалка работа, не е ли? Въртиш се на кръг около няколко квартала, на забутан провинциален град като Модесто, даже не Сакраменто, а Модесто, от всички забутаници. И? Много си велик, виж мамините от другата страна на движението как са те загледали със завист! Това ако не е нирваната на новия селски живот, то какво е?

Исках да кажа, времето не беше толкова далече, времето когато химията, науката, технологията бяха билетчетата към бъдещето, към щастието. Хипарщината беше оправдавана с новата завишена трудова производителност; нали за същото ниво на живот трябваше да работим по-малко, и щяхме да имаме повече лично свободно време; те хипитата просто зачерпиха от това свободно време предварително, да? И ето минали 30 години – и химията, науката, технологията бяха очернени като най-сатаничните врагове на човечеството! То не бяха демонстраций от разни "загрижени студенти" пред промишлените комплекси на химически и генетично-инжинерни фирми, то не бяха "освободителни действия" на разни еко-терористи срещу полеви изпитателни станций за генетично-инжинерени растения или животни, то не беше чудо! И политици заграчиха. В някои случаи същите зелки, които субсидираха полупроводниковата промишленост и я освободиха от екологична отговорност, толкова години, та изпотровиха почвата около Ливермор и Сан Жозе… Чел ли си какво стана с подпочвената вода там? За карциногените по стопанствата? По стопанствата, да, не по градовете, защото по стопанствата има стандарти за месото на добитъка – и от там се разбира отровената околна среда, а по града – какво, човешкото месо ли да анализират? Кравето мляко подлежи на стандарти; женското мляко не. Защото ако подлежеше – какви ли не химикали щяха да пръкнат, ей-така, на бял свят. Кърменето щеше да е забранено. Та исках да кажа, такива политически зелки сега пък зейнали гърла срещу селскостопанската химия и технология.

Крайности. Това ми беше мисълта. От крайността на безсилие пред природата до крайността на бездействие срещу природните злини. Трябва разум, да, това исках да кажа. Трябва да имаме перспектива. Да видим къде сме били. Къде сме сега. И да предценим къде предпочитаме да бъдем. Ето, виж, здравна статия за безплодието по американските села. Безплодие, по мое време, значеше безплодие по добитъка. Днес вече говорим за безплодие по хората. Спермата на селяните била с понижени качества, и по спермобройка, и по мотилност, и изобщо. Виж колко сме зле! Измираме от безплодие, да?

И тук точно трябва перспективата. Защото безплодието може да е вярно. Ето, Франк Фария и жена му – три години чакаха за първото дете. Нечувано, за нашия край. Той самият имаше бикарник за сперма, за изкуствено осеменяване на крави. По бичата сперма беше бръснач. А както чета статията тук – може неговата си сперма да не е отговаряла на стандартите на собствения му бикарник. Много зле, трагедия, а? Не. Защото Франк си отима децата, точно достатъчно. Защо ти трябват 10 деца, че да беднуват? Ще имаш 2 – 3, че да живеят качествен живот. Съществувание и живот са различни понятия. За нашите човешки нужди, спермата ни си е добра. Е, не е отлична, а просто достатъчна. Но ако това е цената да не живеем в глада и мизерията на идилистичната пасторална екологично-чиста Америка – чудесно! Ето Франк, избрах го за пример защото нали баща ти работеше със спермата в бикарника – той си отима дечицата, и сега ги образова, и ще може да ги задоми и да им даде тласъка за качествен живот, и като умира – няма в халюцинаций отчаяно да мачка гъсеници.

Прав ли съм? Господ здраве да му дава, на Франк; тук за пример само го споменах. Но разбираш нуждата от перспектива. Наша перспектива. Не на професори, примерно, от Университета на Калифорния – Дейвис, където онова барутче, Анджела Дейвис, комунистката, също е професор, и то пълен, не че университетът ми е паднал в очите заради нейното проферство там, но просто да го спомена, нали, за друга перспектива върху кой къде какво пише за екологията и селските развития. Защото в разните научни обсъждания и икономически и политически раздувки и клетви срещу химията и генетичното инжинерство и технологията – да си чул поне веднъж възгледа на американец, живеещ на, и от – от! много важно, от! – селско стопанство? Ние какво, не заслужаваме внимание защото живеем на село, нали?

То както върви, и ние ще бъдем чути. Защото и ние ще станем градски зализаници. В затвора на градски бетон и паваж. Виждал ли си плановете за метрото около Сан Франциско залив? Ще откриват станция в Модесто! Модесто ще стане предградие на Сан Франциско, заедно със Сан Жозе и евентуално чак до Сакраменто! Стопанствата на изток от Мантека… Няма ги. Градско зониране, почти изцяло. Помниш едно време, стопанската зона беше чак до Ливермор, Кастро Долина, Сан Леандро. Ливермор го изтровиха с ядрените лабораторий, още преди да дойдете тук. Но другите места си бяха чисти. И всяка година кората от градско застрояване пълзеше на изток. Ето, вече достигна Модесто. Ще си загубим стопанствата, ще се сгънем в градско парцелче, в което даже кучетата ни днес не биха изтраяли, ще станем граждани – и ето и ние ще започнем да учим на ум останалите стопани по Америка! Това е неуважение към земята, да ти кажа. Такова пилеене на чудесна стопанска земя, плодородна и всякак надарена от Бог – това е грях, точно така: грях е! Но нали професорята и икономистите и политиците не знаят земя от дупка в земята – не им пука. Заети са с опазването на околната среда. Че да я покрият с бетон. Простаци!

И така за химията. За нея съм. Генетично инжинерство? Браво на младежите, които го разработиха! Майка природа е кучка. Природата е жестока. Трябва да се браним от нея. Трябва да живеем човешки. Господ не ни е сложил на Земята за да се мъчим! Пък първобитните църковници да цитират каквото си щат. Миналата седмица чух слух, че някакви студенти от някъде си щяли да минават по стопанствата да протестират срещу нещо си. Пак сме им криви, копиленцата. Гледат на нас от моралната висота на дъното на родителския си джоб. Мързеливите говна! Пуснал съм кучетата по цялото стопанство, до оградата, и само ако някой келеш вземе да нагази! Няма да ти кажа, че ще го застрелям на място, защото е подсъдимо, но разбираш мисълта ми. Баба ми умираше и халюцинираше как мачка гъсеници, да. Представяш ли си болката, цял живот? От екологично чистата природа. Химия! Химия и екологично инжинерство! …"


дата: 02 АПР 2003


Коментари на читатели


да

чудесна ирония, за съжаление американците не биха я схванали

автор: д
дата: 6.10.2003 г.

автор:
дата: